Човешкият мозък е пластичен през целия си живот; в напреднала възраст могат да се формират нови модели на свързване, а оттам и нови идеи и поведение. Въпреки това само малцина успяват да променят из основи вътрешните нагласи и модели на поведение, които са се формирали и закотвили в мозъка на по-късен етап от живота. Защо това е така и при какви условия хората - включително и във Висбаден - са готови да ориентират своите мисли, чувства и действия към други, по-устойчиви критерии, отколкото преди?

Търсенето на отговор на този въпрос отвежда невробиолога Гералд Хютер в области, на които не е обръщано особено внимание в предишните дискусии за устойчивостта. Става въпрос за основните потребности, които са дълбоко вкоренени в нас, за копнежа за връзка и автономност, за общност и срещи, а също и за запазване на собственото ни достойнство. Става дума и за преодоляване на егоцентризма, потреблението и запазването на притежанията като заместители на удовлетворението, които разхищават енергия и ресурси.