Срещу нацисткото движение, което от края на 20-те години на миналия век става все по-застрашително, се борят все по-енергично, но в крайна сметка напразно, най-вече партиите и организациите на работническото движение. Макар и много по-рядко, представителите на средната класа и по-специално тези от католическата сфера също са заемали ясна антинацистка позиция по това време, понякога с доста ясни думи. Във Висбаден, както и на много други места, някои от тях дори са участвали в големите протестни прояви на двете доминирани от социалдемократите организации за защита на републиката Reichsbanner Schwarz-Rot-Gold и Eiserne Front срещу предаването на властта на Хитлер от райхпрезидента Паул фон Хинденбург на 30 януари 1933 г. и в следващите дни.

Комунистите също организират няколко масови шествия и митинги срещу това, но не успяват да окажат влияние извън собствения си политически лагер. Антифашисткият единен фронт, пропагандиран по онова време и от СДПГ, и от КПД, се проваля поради огромното политическо и идеологическо разделение между двете леви партии. Комунистите непрекъснато атакуват социалдемократите като "социалфашисти" и "предатели на труда", докато първите са атакувани не по-малко остро от ораторите и публицистите на СПД като "наци-кози". Определено антисоциалдемократическата враждебност на КПД само се потвърждаваше от постоянното отхвърляне на исканията им за обща стачка, насочени към СПД, Железния фронт и социалдемократическите профсъюзи.

През пролетта на 1933 г. големи части от буржоазния лагер, които вече бяха станали все по-скептични и дори враждебни към демокрацията или бяха крайно разочаровани от нея, се приближиха към курса на новите управляващи. За това значителна роля изиграва и силният страх от предполагаемо предстоящата болшевишка революция. На 23 март всички консервативни и либерални партии в Райхстага гласуват в подкрепа на "Закона за пълномощията" на Хитлер и по този начин дават съгласието си за установяване на неговата диктатура. Единствено социалдемократическите парламентаристи, сред които бившият партиен секретар на СДПГ и градски съветник, както и бившият държавен съветник в провинциалната администрация във Висбаден и заместник пруски пълномощник в Райхсрата Ото Витте, отказват да направят това. Депутатът от КПД в Райхстага за същия избирателен район 19 Хесен-Насау, генералният секретар на "Международна работническа помощ" и главен пропагандист на Комунистическия интернационал Вили Мюнценберг, от друга страна, е избягал от Франкфурт през Майнц в Саарбрюкен веднага след пожара в Райхстага на 27 февруари, за да продължи журналистическата и пропагандната си борба срещу нацисткия фашизъм от Париж.

Всички останали комунистически членове на Райхстага също не могат да участват в това гласуване, тъй като всички техни мандати са прекратени, а те също са или в неизвестност, или в затвора. Това се отнасяше и за една пета от социалдемократическите депутати, като например Тони Сендер, член на Райхстага от Дрезден-Бауцен, който произхождаше от еврейско семейство в Бибрих на Рейн и който на 5 март, в деня на изборите за Райхстаг, избяга напълно без средства в Чехословакия, а в края на 1935 г. емигрира завинаги в САЩ.

Както навсякъде в Германия, така и във Висбаден от 1933 г. нацисткият терор срещу функционери и активисти, както и срещу институциите на работническата партия и профсъюзите, е безпрецедентен по своята бруталност и суровост. През първите месеци от управлението на Хитлер пресата, която все още не е била приведена в ред, е пълна със съобщения за хитри, предимно въоръжени нацистки нападения срещу политически опоненти, които често водят до наранявания и дори до сериозни жертви. В домовете на известни членове на СДПГ и КПД многократно са извършвани обиски. Много от тях бяха уволнени от общински и други работни места. Малко преди последните избори за Райхстаг множество комунисти, сред които и общинският съветник Паул Крюгер, са затворени в полицейски затвор, докато не успяват да постигнат освобождаването си чрез едноседмична гладна стачка. Офисът на КПД е затворен, пресата е забранена и вече няма право да организира събития. Скоро по същия начин е заглушена и СДП.

Домът на фабричните работници на Майнцер щрасе и сградата на профсъюза на Велрицщрасе са окупирани, претърсени и разрушени от хора от SA и членове на националсоциалистическата организация на фабричните клетки, като последните са арестувани за трети път на 2 май, а именно в хода на операцията за разбиване на цялото социалдемократическо профсъюзно движение в Райха.

На 24 март общинският съветник от СДП, секретар на профсъюза и местен лидер на Райхсбанер и Железния фронт Конрад Арндт е намушкан с нож и оцелява тежко ранен. По същото време Ото Витте е подложен на открити смъртни заплахи, а еврейският търговец на мляко и касиер на SPD Макс Касел е застрелян в апартамента си на адрес Webergasse 46 на 22 април. На 16 май Ото Куарх е прострелян, докато бяга от есесовци, в резултат на което четири дни по-късно умира. Десетки трудови функционери са депортирани в центъра за задържане на SA, създаден набързо в бившия монетен двор на Луизенплац, или в килията им за побоища на Лесингщрасе. Комунистът Карл Мюлер е застрелян там на 19 август същата година, тъй като се предполага, че също се е опитал да избяга.

След като на 22 юни 1933 г. дейността на СДП е забранена, а на 14 юли партията е забранена, няколко социалдемократически групи все пак успяват да поддържат известна степен на политическа сплотеност, спазвайки конспиративните правила. В първите дни е организирана мрежа за разпространение на антинацистка литература, особено за новия партиен орган "Sozialistische Aktion", който е получен от изпълнителния комитет на партията, преместен в Прага. Но още през есента на 1935 г. Георг Фелер и Алберт Марклоф, които от пролетта на 1934 г. организират местната съпротива на Райхсбанер, са арестувани в рамките на мащабна операция по арестуване на нелегалния окръг на СПД Хесен-Насау, която засяга над 120 социалдемократи в целия регион Рейн-Майн. Тъй като и двамата се противопоставят на разпитите, около 50-те симпатизанти, които са свързани с тях във Висбаден, остават неразкрити. В началото на 1936 г. Фелер е осъден на две години и половина затвор, след което остава затворен в концентрационния лагер Бухенвалд до средата на 1940 г. Марклоф е изпратен в затвора за две години.

Нелегалният център за събиране на пари на СДПГ, управляван от Макс Майнхолд в неговия магазин за тютюн на Блайхщрасе, за подпомагане на политически преследвани хора и техните роднини, е разкрит едва в края на "Третия райх". Съпротивителната група около Георг Бух, която съществува от 1933 г. и се състои предимно от бивши членове на Социалистическата работническа младеж, първоначално с 30-40 членове, скоро се изолира почти напълно от външния свят, поради което е разбита от Гестапо едва в началото на 1941 г. след анонимно оплакване. За разлика от тях опозиционните събрания и походи, организирани от Naturfreunde в периода 1934-41 г., никога не са разкрити. Същото се отнася и за конспиративната база във Висбаден, ръководена от бившия директор на полицията във Вормс Хайнрих Машмайер като част от антинацистката мрежа от доверени лица на Вилхелм Лойшнер в целия Райх за гражданското обезпечаване на опита за преврат от опозиционни военни на 20 юли 1944 г.

По същия начин остават незабелязани и контактите във Висбаден между проф.д-р Адолф Райхвайн и бившия председател на младите учители от разпуснатата Пруска учителска асоциация Валтер Юде, които вероятно са осъществени през 1943 г. с цел да се разшири персоналът на тази в крайна сметка изключително широко разпространена гражданска съпротивителна структура, както и фактът, че бившият начален учител и директор на центъра за обучение на възрастни Йоханес Маас от предходната година работи тук върху обширни педагогически концепции за реформи в постхитлеристката епоха, въпреки че му е забранено да пише.

В началото на "Третия райх" комунистите смятат, че се намират в предреволюционна ситуация и затова първоначално разчитат на масова съпротива с изключително големи загуби. В допълнение към чисто партийните групи, които обикновено се създават конспиративно на принципа на петте групи, а по-късно и на принципа на трите групи, съществуват и групи от второстепенните организации Rote Hilfe и Комунистическия младежки съюз. По-малки фирмени групи на КПД са действали и в редица фирми във Висбаден, като например фирмата Kalle, Chemische Werke Albert, Maschinenfabrik Wiesbaden и Deutsche Reichspost.

Политическото ръководство на КПД във Висбаден се осигурява от областното ръководство, което действа от Франкфурт. Скоро от този офис се получават и централните и регионалните антинацистки пропагандни материали, след като първоначално тук са отпечатани съответните брошури и вестници. Серийните арести обаче довеждат комунистическата съпротива до почти пълен застой през втората половина на 30-те години. Някои визбаденски комунисти, избягали в чужбина, за да се спасят от нацистите, като Гюнтер Берхан, Хайнрих Офенлох, Ханс Тамерус и Паул Шмидел, се сражават като доброволци в редиците на Международните бригади в Испанската гражданска война срещу фашизма на Франко. Антон Линднер, който от 1937 г. до началото на 1939 г. е изпратен там като стрелец, най-накрая пада на Разпети петък 1944 г. като член на гаулисткия партизански отряд "Бир Хакеим" в жертвена битка срещу войници на Вермахта в Хюрс-ла-Парад в Южна Франция.

Групата на Хойвел-Ньотцел е вероятно най-известната местна съпротивителна структура на КПД. Тази група е създадена за първи път през 1938 г. и оттогава осъществява конспиративни контакти в Рейнгау, Кобленц и до Рурската област, където е възможно да установи връзки и с някои членове на Вермахта. Арестувани в края на 1941 г., Андреас и Анелизе Хьовел, и двамата бивши висши функционери на КПД в окръг Хесен-Франкфурт, са осъдени на смърт на 26 юни 1942 г. и екзекутирани в затвора Франкфурт-Пройнгесхайм на 28 август същата година. Маргарете Нойцел се отървава с присъда от шест години затвор. Няколко други членове на групата също са осъдени на затвор. Адолф Нойцел е намерен обесен в килията си в полицейския затвор във Висбаден на 6 декември 1941 г. след ужасни изтезания.

По време на войната малки комунистически групи отново са активни в няколко фабрики, като оказват подкрепа на чуждестранните принудителни работници и военнопленници, които също са разположени там при всяка възможност. Комитетът за възстановяване, основан през пролетта на 1945 г., който изрично се възприема като представител на всички антинационалсоциалистически сили в града, се корени в междупартийната съпротивителна група, макар и доминирана от либерални демократи, съсредоточена около Хайнрих Роос, който по-късно е приятел на Адолф Нойцел и Андреас Хьовел и по-късно става градски ковчежник на ХДС. Това е общност от повече от 30 противници на нацистите, която не се занимава с антинацистка пропагандна дейност, а е посветена предимно на получаването и обсъждането на потискани новини и подпомагането на преследвани хора, не на последно място на нуждаещи се евреи. Детективският комисар Вернер ван Лоук и телеграфният инспектор Карл Шнайдер настойчиво изпращат на групата предупреждения за предстоящо преследване от страна на Гестапо.

Чрез няколко души, сред които по-късните политици от ХДС Фердинанд Грюн и Ерих Цимерман, има дори косвени неформални връзки с гражданското крило на съпротивителното движение, което подготвя опита за преврат от 20 юли 1944 г. Солидарната общност, останала безименна по време на нацистката епоха, също е била свързана чрез посредници с Хайнрих Машмайер и неговите другари от SPD във Висбаден. Бизнесменът Лудвиг Швенк също поддържал връзка с капитан Херман Кайзер в Берлин чрез конспиративно кодирана кореспонденция. Този явно буржоазен съпротивителен кръг с допълнителни връзки с църковната опозиция, както и с някои други представители на работническата съпротива, така и не е проследен от Гестапо.

В онези години много от представителите на средната класа, а с времето и все повече социалдемократи, а след това дори и комунисти, които са били противници на нацистите, са търсили утеха и душевно успокоение, посещавайки църковни служби и други събития, организирани от критично настроени към режима пастори от двете основни църкви. Опозиционната "Изповядваща църква", към която са принадлежали поне няколкостотин вярващи във Висбаден, е била особено популярна сред протестантите. Доста от нейните пастори и миряни са били безмилостно преследвани от антицърковния репресивен режим.

Особено трагичен пример за това е определено национал-консервативният юридически съветник на Висбаденските конфесионални общности д-р Ханс Бутерсак, който вероятно е починал в концентрационния лагер Дахау на 13 февруари 1945 г. Въпреки конкордата, подписан между Светия престол и Германския райх на 20 юли 1933 г., много католически духовници и енориаши също са преследвани, често по драконовски начин. Същото се отнася и за малката религиозна общност на Свидетелите на Йехова, която е забранена от средата на 1933 г. и чиито членове последователно отказват да отдават хитлеристки поздрав, да участват активно в нацистки организации или да отбиват военна служба, което също често е наказвано с най-строги наказания.

Някои форми на неконформистко или съпротивляващо се поведение също се проявяват в младежката култура. Сред тях са по-специално няколко групи от буржоазния Неротер Вандервогелбунд, чиято дейност спира едва няколко години след официалното му разпускане в средата на 1933 г. в резултат на полицейско и наказателно преследване. По време на "Третия райх" масово се води борба и с т.нар. младежка люлка като предполагаем "феномен на пренебрежението". Последователите на суинга се обединяват в Hot Club Wiesbaden и се срещат до годините на войната, за предпочитане на Маврицийплац и в кафене "Парк". Те многократно са били отвеждани насила в централата на Гестапо на Паулиненщрасе, за да бъдат тормозени или да им бъде направена "правилна немска прическа".

Освен това буржоазията и партиите на работниците оказваха индивидуална помощ на преследваните по политически, религиозни и расови причини, за което тук могат да се посочат само няколко примера: Двамата директори на "Алберт" д-р Аугуст Аман и Херман Глок са защитавали служители, които са били в опасност заради добре известните им социалдемократически възгледи. Комунистът Руди Лайтем е участвал в две успешни операции за спасяване на жени, преследвани заради еврейския им произход. Нафтали и София Ротенберг, която е приела юдаизма едва след брака си, дължат оцеляването си на нееврейската двойка Риа и Тео Бах, които са техни роднини и ги укриват от Гестапо до края на войната. А Елизабет Ритер, тогавашната съпруга на собственика на едноименното екскурзионно кафене в района на "Унтер ден Айхен", заедно с по-късния си съпруг Йозеф Шпек предоставяли на затворниците от съседния концентрационен лагер подкоманда на специалния лагер на СС Хинцерт различни форми на подкрепа, които били жизненоважни за оцеляването им.

Други двама противници на режима, произхождащи от визбаденската буржоазия, заемат водещи позиции в Берлин при военната и политическата подготовка на плана за преврат от 20 юли 1944 г. Това са бившият началник на Генералния щаб на армията, генерал-полковник Лудвиг Бек, който по замисъла на заговорниците е трябвало да стане държавен глава на планираното от тях не-нацистко правителство на Райха, и капитан Херман Кайзер, който е можел да стане държавен секретар в новото Министерство на културата. Първи лейтенант д-р Фабиан фон Шлабрендорф, който действал като куриер между съпротивителните кръгове на фронта и тези в родната армия и който участвал и в известния опит за убийство на Хитлер на 13 март 1943 г. в Смоленск, поддържал връзка и с двамата.

Докато Шлабрендорф едва се спасява с живота си, юристът д-р Ханс Джон, който също участва в подготовката на "20 юли" в столицата на Райха и преди това е член на малкия визбаденски клон на Лигата на пролетарско-революционните писатели, е разстрелян от ескадрона на СС малко преди края на войната. Брат му, д-р Ото Джон, който е още по-ангажиран от Ханс Джон и работи като вътрешен адвокат в централата на Дойче Луфтханза, успява да избяга от Берлин през Иберийския полуостров във Великобритания на 24 юли 1944 г.

В самото Заместник-генерално командване XII Висбаден, освен началника на Генералния щаб генерал-майор Ервин Герлах, се твърди, че в подготовката на държавния преврат е участвало поне ядрото на така наречения фюрерски резерв. След неуспеха на опита за преврат тук също е имало няколко екзекуции по бързата процедура, както съобщават свидетели. Освен това някои от хората, които са били арестувани във Висбаден през лятото на 1944 г. в рамките на обхващащата целия Райх кампания за арести "Gewitter" или "Gitter" срещу бивши служители на СДП, КПД, Партията на центъра и профсъюзите и които след това са били отведени предимно в концентрационния лагер Дахау, не са преживели "Третия райх".

През последните месеци на войната в няколко града в региона Рейн-Майн чрез издигане на лозунги по стените вниманието привлича така нареченият Незаконен комитет за бързо прекратяване на войната, който си сътрудничи с избягали военнопленници, които след това се укриват, и за който се твърди, че има конспиративен регионален център във Висбаден. Различни водещи личности от градската администрация със сигурност не са били свързани с това, но са били в контакт с Хайнрих Роос и някои от неговите приятели, които в тясно сътрудничество с командира на военния окръг и последен боен командир на Висбаден, полковник Вилхелм Карл Циренберг, са осуетили изпълнението на нацистките заповеди за унищожаване и евакуация, които със сигурност биха взели много повече жертви сред цивилното население.

Благодарение на смелите действия на тези граждани, сред които Фриц Риг, член на Съвета на директорите, д-р Густав Хес, тогавашен градски ковчежник, Кристиан Бюхер, генерален директор, и д-р Карл Щемпелман, директор на Stadtwerke Wiesbaden AG, които рискуват живота си, няколко дни по-късно градът може да бъде предаден на американската армия в почти непокътнат вид.

Bembenek, Lothar/Ulrich, Axel: Съпротива и преследване във Висбаден 1933-1945 г. Документация. Изд.: Magistrat der Landeshauptstadt Wiesbaden - Stadtarchiv, Gießen 1990.

Истина и изповед. Църковната борба във Висбаден 1933-1945 г. Издание: Geißler, Hermann Otto/Grunwald, Klaus-Dieter/Rink, Sigurd/ Töpelmann, Roger, Wiesbaden 2014 (Schriften des Stadtarchivs Wiesbaden 12).

Сборник на Аксел Улрих с материали за опонентите на нацистите във Висбаден във връзка с "20 юли 1944 г.", Stadtarchiv Wiesbaden.

Maul, Bärbel/Ulrich, Axel: The Wiesbaden sub-camp "Unter den Eichen" of the SS special camp/camp Hinzert (Подлагерът "Унтер ден Айхен" във Висбаден на СС). Под редакцията на: Град Висбаден - културна служба/градски архив, Висбаден 2014 г.

Висбаден и 20 юли 1944 г. (с участието на Герхард Байер, Лотар Бембенек, Ролф Фабер, Петер М. Кайзер и Аксел Улрих). Под редакцията на Riedle, Peter Joachim, Wiesbaden 1996 (Schriften des Stadtarchivs Wiesbaden 5).

Улрих, Аксел: Въпреки всичко това - 1 май остава червен. За историята на 1 май във Висбаден през нелегалния период 1933-1945 г., DGB Kreis Wiesbaden-Rheingau/Taunus (изд.), Висбаден 1985.