Райнхард Ернст: Съпругата ми е родена във Висбаден и от 25 години живеем в столицата на провинцията. Така че тук е нашият дом. Какво по-хубаво от възможността да построиш музей в родния си град? След като първоначалните ни планове да изградим музей за абстрактно изкуство в Лимбург – мястото, където се намират и двете ми фирми – се провалиха, започнахме да търсим ново място. Още от рано бяхме започнали да търсим подходящо място във Висбаден. Когато на улица „Вилхелмщрасе“ № 1 изведнъж се освободи парцел и чрез референдум беше договорено как да бъде застроен, беше естествено да започнем преговори за установяването на нашата фондация и музейния проект именно тук.

Райнхард Ернст: Аз съм човек, който обича цветовете, и ми харесва да се потапям в абстрактните произведения на изкуството: да наблюдавам нанасянето на боята, да разглеждам жестовете и формите. Това, което особено ценя в абстрактната живопис, е, че тя не ни налага никакви ограничения. Всеки може да види и открие в нея това, което иска. Абстрактното изкуство е чудесна тема за разговор – то винаги предлага повод за обсъждане. За мен този вид изкуство е изключително демократичен.

Райнхард Ернст: Запознахме се с Фумихико Маки преди много години на рожден ден на общи приятели в Токио. Веднага си паснахме. След първата ни среща през годините заедно с него разгледахме много от неговите сгради в Япония. Това, което го отличава, е невероятно изтънченият му дизайн, който в същото време изглежда много сдържан, дори семпъл. Вниманието към „човешката архитектура“ е водеща идея за Маки. Много архитекти издигат паметник на себе си чрез своите сгради – но не и Фумихико Маки. Той зачита желанията на възложителя и се въздържа да изтъква своя статут. Няма „сграда на МАКИ“. В това той се различава от другите велики архитекти.

След опустошителното цунами, което отне живота на безброй хора в Япония, се свързах с Маки. Съпругата ми и аз искахме да помогнем. Искахме да направим нещо повече от това просто да дарим пари. Така заедно с Фумихико Маки построихме „Къщата на надеждата“ в Натори – място, което беше силно засегнато от морското земетресение. Един квартал, в който живееха много рибари, просто беше отнесен от вълните. Много деца и възрастни хора изведнъж останаха сами. „Къщата на надеждата“ е място за срещи на деца и възрастни хора. Маки веднага се съгласи да реализира този проект без никакво възнаграждение – това беше първото ни сътрудничество, което оттогава ни свързва тясно.

Райнхард Ернст: Планирането на нашия музей отне около три години. От страна на общината имаше редица изисквания, които взехме предвид и които в крайна сметка бяха счетени за саморазбиращи се от нашия архитект. Адресът Вилхелмщрасе 1 е отправната точка на историческата магистрала към центъра на града. Музеят трябваше да оживи този ъгъл и да бъде построен на същото място, където се е намирал разрушеният по време на войната „Гранд Хотел Виктория“. Моето желание беше да се създаде модерна, самостоятелна сграда, която да се вписва добре в историческата застройка на центъра на града. Маки се справи чудесно с тази задача.

Райнхард Ернст: Човек трябва да е готов да се настрои за едно изкуствено преживяване, което не е нещо обичайно. И трябва да се опита да се освободи от мисълта, че може да „прочете“ или дори да „разбере“ дадено произведение. Абстрактните произведения на изкуството ни поставят загадки. Не е нужно да ги разгадаваме. Някои творби ни засягат веднага – предизвикват асоциации. Мен ме трогват понякога невероятните цветови преходи и често съчетанието на цветовете. Необичайните цветови комбинации на Хелън Франкенталер или вихрената динамика на К.О. Гьотц. Абстракцията ми дава свободата да виждам това, което искам да видя. Да гледаш изкуството по този начин е нещо, което може да се научи, независимо от образованието и възрастта. 

Райнхард Ернст: Сградата и произведенията на изкуството образуват едно цялостно произведение на изкуството. Най-добре е да разгледате всичко на спокойствие: започвайки от сутерена, където „Wandering Clouds“ на Mad C превръщат тоалетните в произведение на изкуството, през четирите зали на специалната изложба „Хелън Франкенталер вдъхновява Джени Бросински, Ина Геркен, Адриан Шийс“, чак до втория етаж, където нашите посетители могат да се насладят на обемни релефи на Франк Стела и големи по размер творби, сред които са тези на Тошимицу Имай или Фридел Дзубас.

Райнхард Ернст: Аз самият като дете не съм имал никакъв досег с изкуството. Роден съм малко след Втората световна война и имах едно красиво, но и изпълнено с лишения детство.  Изкуство нямаше нито у дома, нито в училище. Нямаше и контакт с музеи, никой не ме беше запознал с тях. Днес много съжалявам за това. Затова за първи път посетих музеи едва като възрастен, предимно в неделя, когато нямах бизнес срещи. Изкуството, което имах възможност да видя – не само абстрактното изкуство, тази моя страст дойде по-късно – ме трогна дълбоко. Тогава се зароди желанието ми да дам възможност на младите хора да преживеят това, което на мен като дете не ми беше дадено.

Освен това съм твърдо убеден, че с нашия музей успяваме да събудим творчеството у децата. Творчество, от което се нуждаем повече от всякога в нашата страна. Имаме богата програма за деца и тийнейджъри – за тях има детска обиколка в медиагида, предлагаме различни работилници, а нашата „лаборатория за цветове“ се радва на голям успех. Всички предложения можете да намерите на нашия уебсайт в раздела „Учене и преживяване“.  

Райнхард Ернст: От откриването през юни 2024 г. насам сме посрещнали над 200 000 посетители в музея. Част от тях пристигат от много далеч, за да разгледат музея ни и изложбите. Фактът, че музеят се радва на толкова голям интерес, ме изпълва с огромна радост. Особено се радвам обаче, че през тази година сме посрещнали в музея ни близо 780 образователни групи и около 10 500 деца и младежи под 18 години.